Историята на Кастропиняно, в италианската област Молизе, е свързана с една от най-интересните следи от българското присъствие в средновековна Италия.

През VII век, според Historia Langobardorum на Павел Дякон, българският военачалник Алцек пристига в Италия начело на своя народ и постъпва на служба при лангобардския крал Гримоалд. Около 667–668 г. групите, водени от него, са заселени в териториите на Беневентското херцогство, в района на Сепино, Бояно и Изерния. Българското присъствие в Молизе е засвидетелствано не само от писмените средновековни източници, но и от археологически находки.

По-трудно е да се установи с необходимата историческа сигурност пряката връзка между тези заселници и Кастропиняно. Средновековните източници не посочват еднозначно селището като част от териториите, предоставени на Алцек. Въпреки това местната историческа памет съхранява названието „Castropignano dei Bulgari“ – „Кастропиняно на българите“, което свидетелства за трайна традиция, свързваща селището с българското присъствие в региона.

С тази традиция се свързва и старият израз „отивам при българите“. Според местното предание Кастропиняно е било място, където преследвани лица можели да намерят убежище. Тази представа е запазена и в поезията на молизанския автор Еудженио Чирезе, който пише:

„Castropignan dei Bulgari, ricetto d’infami antico…“

В този контекст думата ricetto означава „убежище“, „място за укритие и защита“.

Според легендата човек, който успеел да достигне Кастропиняно, можел да избегне преследването за престъпления, извършени извън пределите на селището. Така постепенно се формирала представата за него като своеобразно убежище за бегълци и преследвани лица. Именно от тази традиция вероятно произлиза и изразът „отивам при българите“, използван в смисъл на „отивам в Кастропиняно“.

Необходимо е обаче да се направи ясно разграничение между исторически факт и местно предание. Липсват достатъчно надеждни исторически доказателства, че Кастропиняно действително е притежавало официален статут на „свободна зона“ или специална съдебна екстериториалност. Поради това тази част от разказа следва да бъде разглеждана като елемент от местната устна традиция и културната памет.

Интерес представляват и някои езикови сведения. През XIX век са документирани думи от местния говор, които отделни изследователи свързват с възможно славянско влияние, сред които did – „дядо“, и baba – „възрастна жена“. Тези примери обаче сами по себе си не са достатъчни, за да докажат пряка и непрекъсната езикова връзка с българското население, заселило се в региона през VII век. Възможно е те да отразяват по-широко славянско влияние.

Историята на Кастропиняно показва как исторически събития, колективна памет и местни предания могат да се преплитат и да създадат устойчива културна традиция. Българското присъствие в Молизе през VII век е исторически засвидетелствано. По-нееднозначна остава пряката му връзка с Кастропиняно, както и историческата основа на легендата за селището като място за убежище.

Именно в това преплитане между документирана история, езикова памет и местна легенда се крие особената историко-културна стойност на Кастропиняно – място, в което споменът за едно далечно българско присъствие е съхранен в името, разказите и културната памет на поколенията.