„Мъничка душица скитаща и нежна, спътница и гостенка на тялото, спускаш се сега в безцветни, недостъпни и оголени места, където не ще се вече забавляваш. Още един миг, нека погледаме заедно познатите ни брегове, онова, което със сигурност никога повече не ще видим… Нека навлезем в смъртта с отворени очи…” Император Адриан
С тези думи император Адриан завършва своите „Мемоари“ и въпреки че живее 4 века след построяването на Казанлъшката гробница, несъмнено написаните редове доказват, че се менят времената и епохите, но не и чувствата и мислите. Хората остават в основата на своята същност това, което са и днес. Разминават се епохите, привичките, социалните общества и условия, но мисълта за времето след нас продължава да бъде актуално.
Безсмъртието на душата е тема, която винаги е вълнувала и ще вълнува човека. Казанлъшката гробница е великолепен пример за философията, която траките през периода на нейния строеж са имали относно живота и смъртта. В Античността траките са вярвали в някаква форма на земен живот на починалия. Оттук идва нуждата да се гарантира погребение, което да наподобява битието на живите. Заедно с тялото на мъртвия са били погребвани и неговите лични вещи като дрехи, бижута, оръжия, предмети от бита. По стените на гробниците обикновено са били изобразявани сцени от живота като игри, надбягвания, банкети, музикални празненства. Чрез запазените образи по Казанлъшката гробница можем да вникнем в желанието да бъде приет със спокойствие ключовият момент на завършващия житейски цикъл.
Както се знае, Казанлъшката гробница е принадлежала на тракийския владетел Ройгос. Открита е случайно на 19 април 1944 г. от войници при прокопаването на противосамолетно убежище. Преди около десетина години доц. д-р Константин Бошнаков от Катедрата по стара история в Софийския университет откри надписите „Кодзимасес нарисува“ и „Ройгос, син на Севт (III)“ , от които става ясно, че гробницата е строена и изрисувана през 60-те и 50-те години на III в. пр.н.е. Така се оказа, че големият български археолог акад. Д. П. Димитров датира паметника преди 40 години максимално точно, разполагайки с много по-малко данни. Това откритие хвърля нова светлина върху царуването на сина на един от най-великите тракийски царе – Севт III, строителя на забележителния град Севтополис. Гробницата е изградена на нивото на околния терен и е ориентирана в посока север – юг с вход от юг. Защо са избрани именно посоки север – юг, а не изток – запад? От години се дискутира върху местоположенията на тракийските гробници, следващи точно определен ред на небесните съзвездия. Все още е трудно да се говори за „Звездна карта на траките“, защото няма напълно доказани научни теории.
Всъщност Казанлъшката гробница се състои от коридор, правоъгълна предгробна и кръгла погребална камера. При влизане в гробницата се преминава през коридор от необработени камъни с размери 1,84 х 2,60 м. Зидовете на южната фасада постепенно се снижават, завършвайки с преграден зид. Самата могила е с височина 7 м., а основата й е с диаметър 40 м. Стенната декорация прилича на лицевата стена на богата постройка, облицована с мраморни плочи и завършваща с архитектурни детайли. Двете камери са изградени от тухли и хоросан, а стените и подовете им са покрити с трипластова мазилка, украсена с темперни фрески. В преддверието стените са измазани с глина, като там се виждат две врати, разделени от коридор. В този случай коридорът може да бъде разглеждан като преходен момент между две напълно различни нива – между живота и смъртта. Вратата е метафора за промяната на статуса и за преминаване от едно начало към друго. Двете врати са различни по форма и размери. Едната е с островърх свод, а другата – с правоъгълен. Двете камери се намират на две различни нива, разграничени от стъпало, което символизира изкачването на едно по-високо ниво (към небето). Това контрастира със следващия период, когато под влияние на елинската култура сред народите в съседните ареали се забелязва появата на вътрешно терзание и промяна в отношението на хората към смъртта. Тогава в културата както на гърците, така и на съседните народи се появяват митологични създания с определени характеристики, които чрез действията си подсказват за появата на един не толкова безгрижен отвъден живот. Тогава се появяват божества, които отвеждат към един страшен отвъден свят, пълен със страдание и страх. При строежа на Казанлъшката гробница обаче този период на душевна уязвимост е все още далече.
Предгробната правоъгълна камера с размери 1,12 х 1,96 м и височина 2,25 м.е засводена двускатно. Стенната мазилка е разделена според йонийския ордер на няколко цветни пояса в бяло, черно и червено. Ако трябва да се спрем на тяхната символика, ще забележим, че бялото и червеното са разделени от една плътна черна ивица, която представлява границата между двата свята, между живота и смъртта. Двускатният свод е украсен от два фриза, като първият от тях стъпва върху редове от перлен низ и йонийска кима, с редуване на яйцевиден и копиевиден елемент. Върху черен фон са изобразени стилизирани палмови листи (палмети), като в двете посоки излизат лозови филизи (ластари) със светлозелени листчета и светлочервени цветчета. Над фриза са изобразени редове от зъбчати орнаменти и яйцевидни елементи (ови). Стенописът завършва с фигурален фриз с военни сцени, където на всяка сцена се доминира от двойка воини, към които от двете страни се присъединяват въоръжени пехотинци и препускащи конници. Те са облечени в къси хитони и ниски обувки, а на раменете им се развяват червени и сини хламиди. Въоръжението им е представено от различни по вид шлемове, двойки къси копия и дълги извити мечове, отбраняват се с големи щитове. Според българския археолог Иван Венедиков в дромоса е изобразено историческо събитие, свързано с живота на погребания в гробницата владетел, а според проф. Иван Маразов това е митична сцена, представяща войнското достойнство на погребания.
През правоъгълен вход, оформен чрез четири каменни блока, се преминава в куполната камера. От вътрешната му страна някога е имало еднокрила метална врата, която е представлявала преминаването към отвъдното. Едни от най-интересните характеристики на Античният свят са символиката и метафорите, които обогатяват траурния език, достигнал до нас през вековете. Всеки един аспект на живота е бил свързан с една голяма ритуалност. Кръглата форма на гробницата е символ на хармонията, в центъра на който е концентрирана цялата материална и духовна енергия. Куполното помещение е с диаметър 2,65 м и височина 3,25 м. То има кошеровидно-камбановидна форма, затворена при върха с ключов камък. Долната половина на стените е заета от редуващи се полета в черно, бяло и червено. Върху архитрава са представени редуващи се дванадесет четирилистни розети и дванадесет черепа на волски глави (букрании), украсени с гирлянди. Отгоре е изобразена йонийска кима, над която се развива главният фриз.
Всъщност зографът, изписал Казанлъшката гробница,, е Кодзимасис Хрестос, който е изографисал и могилата край Александрово, открита от д-р Китов през 2000 г. Именно за последното откритие д-р Китов казва: „…гробницата предоставя за пръв път в историята на археологията името на един тракийски художник – Кодзимасис Хрестос. Нещо повече, ние разполагаме и с неговия автопортрет – красив, интелигентен, одухотворен и без съмнение, талантлив младеж“.
Централно място в купола на главната погребална камера заемат две фигури – знатният тракиец, увенчан със златен венец, седнал върху ниско клине, и съпругата му, с диадема на главата, покрита с воал и седяща върху висок стол. Сюжетът е изключително интересен, но смятам, че се отнася до „погребално угощение с шествие“, което не съвпада с често срещаната интерпретация. Въпреки че тезата на Людмила Живкова за сплетените ръце на съпрузите като символ на идеята за “прощаване и раздяла с мъртвия” е широко приета, този жест може да се тълкува и в друг контекст. Проф. Иван Маразов смята, че се отнася за брачен ритуал, свещен брак с богинята дъщеря (от типа на Персефона) в отвъдното, което вероятно донякъде може да е така.
Всъщност, ако се анализира изображението на тракийския владетел, се забелязва, че той е белокос и “неперфектен”. В античността са използвали методи за прикриване следите на старостта, особено при хора от царски ранг. Вероятно това е по-скоро портрет на покойниците приживе по време на брачен ритуал и по-точно, изобразява момента на „размяната на брачни дарове“. Защо не е погребално угощение? Защото няма посуда, нито „празнуващите“ са полегнали на триклиниуми, както обикновено се е правило в Античността. Двамата са съпрузи (и потвърждение за това са сплетените ръце) или са в момент на влизане в брачен съюз, при което тя носи своята зестра: дарове, платове, колесница с четири коня:„Не по-малко злато и сребро се поднасяло и във форма на подаръци, без да смятаме шарените и простите платове и други вещи…“( Thuc. II: 97; цит. по Барсело, Тачева, Делев 1993: 347 )
Бракът на знатен човек е бил акт от обществено значение, както казва Платон (Platone, Theaet. 2.) От стенописа в гробницата на тракийския владетел Ройгос можем да се досетим, че избраницата със сигурност произхожда от много заможен род. Комплексното разглеждане на изображенията разкрива две сцени, които се сливат в едно, чрез сплитането на двете ръце на младоженците. Фигурите не следват една обща посока, а идват от две противоположни страни, за да се слеят в брачната връзка.
От едната страна е младоженката, която е доста по-млада от белокосия младоженец, но за онези времена е било нещо нормално тридесетгодишен мъж да вземе четиринадесет или шестнадесетгодишна девойка. Тя е протегнала ръка и привела поглед в знак на съгласие и уважение. След нея пристъпват нейните слуги с даровете: първата носи ковчеже в едната ръка (вероятно със златни и сребърни монети), а в дясната ръка държи кутия, може би е пълна с накити и скъпоценности. Втората прислужница носи светлосин плат, а зад нея се намира кочияш с каляска, водена не от два, а от четири коня.
Непосредствено след женската свита, в обратна посока са даровете на младоженеца: два коня, водени от двама коняри, слугини музикантки в дълги хитони, които посрещат годеницата, свирейки празничен химн, и слуга, който вероятно носи кутия с дар за годеницата. В някои изследвания се среща, че „слугата носи в ръка кана“. Ако все пак слугата държи кана, вероятно става въпрос за обредна каничка – ритон. Жената в пеплос и покрита глава носи поднос, върху който вероятно са изобразени три шишенца с парфюми, които са също дар за младата девойка. Защо парфюми, а не просто чаши за пиене – защото формата е точно такава, каквато са използвали в Античността за съхранение на парфюми и етерични масла. Тези шишенца са били изработени от стъкло или керамика, с тумбеста форма и тясно гърло. Напълно нормално е млада дама от този ранг и по важен повод като сватба да получи такъв тип подаръци. Нека не забравяме, че женската красота още от Античността е била обект на грижа и възхищение. Ако направим сравнение с културата на етруските, жените от висшите среди са носили украшения, които са били истински шедьоври, или както днес бихме ги нарекли – „бутикови“: златни обеци, огърлици и гривни, украсени със скъпоценни камъни и кост. Използвани са били белило и червило, а също така са боядисвали косите си, както пише и латинският автор Овидий. По думите на италианската археоложка Мариела Робино, до наши дни са достигнали някои съвети за красота от етруските: „Продуктите, необходими за маска на лице с мазна кожа: ръж, леща и яйца, стрити на прах, омесени с обелени кълнове от нарцис. Всичко това се омесва с борова смола, нишесте и мед“. Съвсем вероятно такива методи са използвали и по тракийските земи, тъй като се е търгувало и пътувало по чужди земи. Доказателство за това са намерените в гробницата предмети и съдове, които не са местно производство.
Трудно е да се определи какво точно се намира на масичката, но със сигурност не са съдове за хранене. Вероятно изобразените предмети са: дамско огледало, обеци, пръстени, огърлици и други предмети, които са част от бита на заможната младоженка. На масичката се забелязва малко парче светлосин плат, вероятно кърпа, или както е била наричана в древния Рим – mappula (нещо като салфетка, която в древността са носили, когато са ходили на гости, или за да си носят остатъка от вечерята. С такава кърпа са давали „старт“ за началото на състезанията, хвърляйки я на състезателната площадка).
Друг интересен въпрос, който можем да си зададем, е свързан с произхода на момичето. Ако внимателно се вгледаме в слугите и на двамата младоженци,, ще видим, че са облечени по един и същи начин, което съвсем вероятно показва, че принадлежат на една и съща култура. Късо подстриганите слугини са с ниско социално положение, но означава също, че са вече задомени.
Върху най-горната част на купола е изографисано надбягване с колесници, теглени от по два коня (биги), а ключовият камък е бил украсен с осмолистна розета. Не е ясно дали бигите са яздени от жени или мъже. Въпреки че рядко се срещат такива случаи, в действителност в надбягванията са можели да участват всички, включително и жени. Със сигурност става въпрос за състезание, защото отделните фигури са отделени от дорийски колони по същия начин, както са изобразени на някои антични гръцки вази.
Периодът, когато е построена гробницата, е онзи исторически момент, когато от неотдавна в балканския ареал се разпространяват идеите на демокрацията. Тя оказва влияние върху всички сфери на изкуството и живота, свързани със словото, театъра, поезията и философията. В трагедията се представя един нов тип хуманност, която е концентрирана върху медитацията. Участието на жени в надбягванията е и начин да бъде показана тяхната смелост и високо социално положение. До наши дни са достигнали някои писмени доказателства за участието на жени като спартанката Чиниска, която печели Олимпийските игри през 396 г.пр.Хр. в надбягването с четири коня. Тази победа е получила голям резонанс в античния свят. Чиниска участва и на следващата Олимпиада в същата категория игри през 392 г.пр.Хр.и печели отново. Митът за голямата ездачка е бил все още пресен, тъй като говорим за събития, случили се век преди да се роди Ройгос, така че е възможно по примера на Чиниска да са яздили и други жени (Erodoto, Storie, 6,7). По тази причина имам предположения, че изрисуваните в най-горната част на погребалната камера ездачи са вероятно жени, а не мъже.
За погребалните традиции на траките Херодот пише, че “богатите се погребват така: трупа държат изложен три дни наред; колят жертвени животни и се угощават, като по-напред оплакват умрелия, след това го погребват, като го изгарят или заравят в земята. После издигат могила и устройват състезателни игри“. В тази връзка от двете страни на гробницата на височина 1,2 м. в насипа са намерени две огнища със следи от извършвани жертвоприношения – множество животински кости и керамични фрагменти. В източното огнище са били положени два глинени аскоса, сребърна каничка и фрагменти от местни и вносни съдове. На същото ниво, но от двете страни на кръглата камера, са открити и два питоса. В предгробната камера е намерено също глинено ойнохое и кости от погребания кон.
Гробницата вероятно е била ограбена още в древността. В кръглото помещение след пресяване на големия слой прах, натрупан по пода, са били открити транспортна амфора, фрагменти от местна и вносна керамика. Общият брой на предметите включва около 40 златни копченца, три глинени розетки, елементи от глинен венец с позлата, златни нишки вероятно от украса на дреха, костени предмети, части от въоръжение и юзда. Всички те са пример за високо развито ювелирно изкуство у траките през тази епоха. Открити са също късове от дърво и железни гвоздеи, вероятно от погребално ложе, както и кости от два индивида.
През 1946 г. гробницата е вградена в специална защитна постройка, преустроена през 1960 г. Една година по-късно, през 1961 г., е поставена климатична система, която да осигури необходимите условия за съхранение на стенописите. През 1966 г. ЮНЕСКО организира международна комисия, която да провери състоянието на стенописите, а през 1979 г. е включена в Списъка на световното наследство на Конвенцията за опазване на световното културно и природно наследство. С цел съхраняване на стенописите достъпът до оригиналната гробница на Ройгос е строго ограничен, но в непосредствена близост е изградена гробница копие по проект на арх. Младен Панчев и реализирана от художниците проф. Любен Прашков, Златка Кожухарова и Слави Войков.
Автор: Венета Ненкова
