Автор: Яна Пухлева

Епистоларната култура е важна част от живота на българина през XIX век. През този период кореспонденцията като средство за комуникация се налага и се развива най-активно като удобен и по-лесен начин за обмен на идеи и опит. Предаването на новини от различен характер – социален, политически, културен – се превръща в необходимост за възрожденското общество. С развитието на съвременните технологии, общуването чрез писма вече не е толкова актуално, но достигналите до нас кореспонденции от минали епохи ни дават представа за начините и средствата за разпространение на информация и идеи, за търсенето на решения по актуални въпроси на времето, а днес се възприемат като част от нашето културно наследство. 

Различните социални, политически и битови проблеми през XIX век предразполагат към изграждането на епистоларната култура. Борбата за независима българска църква, утвърждаването на новобългарското образование и движението за национално освобождение бележат нов етап в развитието на българина като модерна личност, която се вписва с живота си в идеите на Новото време. Тези фактори, заложени като тематика в литературните произведения от различни жанрове, са обект и на кореспонденцията – отзиви за тях четем в писмата, които си разменят образованите и обществено активни българи. Интерес представляват връзките между отделните личности, засвидетелствани в писмата им. Само в архива на Найден Геров например фигурират повече от 10 000 писма, насочени към хора, работещи в много различни области – сред тях има търговци, езиковеди, литературоведи, учители, доктори, адвокати и др. В първия том срещаме имената на Христо и Евлоги Георгиеви, членове на семейство Ботеви, Беронови, Каравелови, както и на Х. Г. Данов, Каблешков, Васил Левски и много други. Във втория се открояват имената на Неофит Рилски, П.Р. Славейков, Драган Цанков, Д. Чинтулов и др.

 Този архив е ценен с това, че очертава нов поглед върху изброените личности и тяхното дело. В писмата се визуализират идеите и възгледите им по редица въпроси, актуални за възрожденското общество. Чрез тях се запознаваме с различни аспекти от живота на възрожденските интелектуалци, които са неизвестни за съвременния читател. Светът на епистоларната култура е много разнообразен откъм теми и мотиви. Някои от тях са дълбоко лични, разкриващи нови пространства от вътрешния свят на пишещия. Освен теми, свързани с обществени ангажименти, има и такива, които засягат чувства или частни прояви като любов, предателства и скрити тайни, в които са били посветени много малко подбрани хора. 

Обект на настоящото изследване са няколко писма на Найден Геров до бележития възрожденец и негов учител Неофит Рилски. Проучването си поставя за цел да проследи отношенията помежду им, разискваните теми и сведенията, които ни предоставят за живота на Н. Геров и Н. Рилски. Запазените писма от кореспонденцията между двамата имат изключителна документална стойност. За нас те са важни и с това, че дават информация за литературните заложби на възрожденските интелектуалци, както и за техните възгледи върху многоликия живот през Възраждането. Писмата представят личен поглед върху редица социални, политически и битови теми, вълнуващи обществото през XIX век. 

В архива на Найден Геров фигурират общо пет писма от кореспонденцията, водена помежду им – три негови и две, писани от Неофит Рилски. Именно те ще бъдат разгледани и коментирани по-долу.

Първото писмо е от 12 октомври 1863 година. Изпратено е от Пловдив, където по това време Н. Геров е руски вицеконсул (назначен е на тази длъжност от 1857 г. до Априлското въстание). В писмото той се отнася с изключително уважение към своя учител, което личи още от самото му обръщение към него – „Высокопрѣподобиѣйший и достопочитаемый Отче Неофите!“ (Архив, 1914, с. 120). То би могло да се приеме и като обичайна практика предвид църковния сан (игумен) на Н. Рилски, но и следващите редове показват почтителното отношение на ученика към учителя.

Найден Геров се свързва с учителя си по конкретен повод – коментира въпрос, засягащ книжовната дейност на Неофит Рилски. Руският свети синод се е съгласил да отпечата дългогодишния труд на Неофит – българо-гръцкия речник, върху който книжовникът работи още от 20-те години на XIX век. Найден Геров с голямо нетърпение и чувство за чест му съобщава тази новина, като го приканва възможно най-бързо да му изпрати ръкописа за печат. Той осъзнава от каква ползва за българския народ ще бъде издаването му, затова е готов дори да изпрати доверен човек до Рилския манастир, който да вземе речника, ако самият Неофит е възпрепятстван. След това той пише, че лично ще поеме пълна отговорност за отпечатването му, „безъ да има ни най малъкъ страхъ да си изгуби“ (Архив, 1914, с. 120). Така Геров засвидетелства своята загриженост към делото на учителя си и добавя, че се надява на положителен отговор.

Писмото, което му изпраща Неофит Рилски, е от 20 октомври същата година. В него наблюдаваме уважително и уместно обръщение към руския вицеконсул, което подчертава официалния характер на писмото. Игуменът на Рилския манастир съобщава, че е изключително поласкан от предоставената възможност, като изразява своята благодарност: „На всичко това отговарямъ съ прьвѫ благодарностъ“ (Архив, 1914, с. 121). Но за „нещастiе“ ръкописът не е подготвен за печат. Неофит съобщава, че в скоро време ще е готов с преписа „на чисто“ на една част (буквите от „А“ до „З“ и части от „И“). От текста разбираме, че той е работил усилено по ръкописа, докато не са го назначили за игумен, което го възпрепятства да продължи работа по речника заради многото допълнителни ангажименти. Той споделя, че има намерение да подхване работа отново, като това вероятно ще отнеме една или две години. Неофит Рилски разбира колко добра възможност му се предоставя, високо оценява съдействието на своя бивш ученик и не иска да се отказва от начинанието си, затова отправя запитване към Геров дали съществува алтернатива трудът да се печата на части (да бъде издаден в два тома). Завършва писмото си с думите: „И остаѭмъ съ отличната си къмъ Вамъ взаимна почесть“ (Архив, 1914, с. 121). Чрез тези думи игуменът отново официално засвидетелства почит към консула, но между редовете на изисканите фрази четем дълбоката привързаност, признателност и готовност за сътрудничество между учителя и ученика в името на народното благо.

Третото писмо, което фигурира в архива на Найден Геров, е от 22 юли 1864 година. То не е голямо по обем и съдържа единствено информация за отговора на Светия синод относно запитването на Неофит Рилски дали е възможно речникът да се печата на части. Представителите на Синода не са съгласни да се процедира по този начин и настояват трудът да се издаде наведнъж, в едно книжно тяло. Найден Геров моли за възможно най-бърз отговор от своя учител, като му препоръчва да изпрати писмото си в Пловдив до Вицеконсулството, за да му бъде препратено в Цариград, където вероятно книжовникът пребивава до октомври. 

В четвъртото писмо Неофит Рилски споделя съжалението си, че получава писмото на своя ученик няколко месеца по-късно (на 1 октомври). Осъзнавайки, че Геров няма да получи отговора му веднага, той решава да отложи изпращането му за месец декември с надеждата, че тогава може да му съобщи добри новини. Неофит Рилски се отказва от поста си на игумен, за да може да се фокусира пълноценно върху работата си по речника. Това решения ясно показва неговата отдаденост към просветата, развитието на новобългарската култура и нормирането на новобългарския книжовен език. Неофит Рилски приема за своя мисия завършването на своя дългогодишен труд в полза на своите сънародници. За него е от първостепенна важност осъществяването на това начинание, за да не останат напразни дългите години на положения труд. Той споделя, че „дѣлото само по себѣ има невѣроятни трудности“ (Архив, 1914, с. 122). В писмото му личи притеснението му от липсата на доверен съмишленик, с когото да разисква въпроси и от когото да търси съвети. Изразява надеждата си Найден Геров да се припознае в тази роля: „ – най Голѣмитъ ми затруднениiа сѫ въ това дѣло, защото нъмамъ отъ Близᴕ таковъ единъ Совѣтникъ като що можете быти Сами вы…“ (Архив, 1914, с. 122). Бившия му ученикът е много подходящ за тази задача. Благодарение на това, че е учил в чужбина (Одеса), и на връзките си с други просветни дейци Найден Геров е в течение на най-новите тенденции при изграждането на нормите на книжовния български език, както и по отношение на актуалните тогава езиковедски дискусии, които съпътстват този процес. 

От тези няколко реда прозират голямо уважение и вяра на учителя в познанията на своя ученик, когото Неофит Рилски моли за съвет във връзка с обновяването на записките си: „ – глаголите въ Словарьтъ ми ще окончаватъ на амъ, емъ и имъ, защо; защото ся тъй написани отъ время, но сега не съмъ и самъ на таѭ мысль, ами мысля както светътъ мысли, и общо мыслятъ, затова и имамъ голѣмѫ потрѣбѫ отъ совѣтъ, та и да изработѭ нѣщо да не отиде на всуе трудътъ ми и да се не преправя многократно…“ (Архив, 1914, с. 122). Той търси диалог по чисто филологически въпроси за осъществяването на този труд и в подкрепата и ерудицията на ученика си вижда начин за осъвременяване на идеите си.

Неофит Рилски споменава, че негов доверен човек (Паисiй) ще може да му разкаже повече за речника, тъй като няма достатъчно време да му разясни всички подробности на хартия. С това завършва последното му писмо, което се съдържа в архива на Найден Геров. 

Тази кореспонденция е важна с това, че разкрива различния поглед върху отношенията между двамата възрожденци. В нея ясно проличава отдадеността на Неофит Рилски към просветното дело, както и неговата готовност на свой ред да се учи за новите книжовни порядки от своя ученик. 

Последната част от кореспонденцията по въпроса с речника се съдържа в отговора на Геров от 16 декември 1864 година. Докато учи в Пловдив в началото на 30-те години на XIX век, той придобива много добри познания по гръцки език, благодарение на които дава няколко конкретни съвета на Неофит Рилски. В писмото до своя учител пише следното: „Единъ Грьцко-Блъгарскый Словарь, за да бъде полезенъ въ сегашне-то състояние на народа ни, чини ми ся, че трѣбва да е Словарь, на нынѣшний писменый Грыцкый языкъ, зачтото отъ тоя языкъ имаме пò-голѣмѫ потрѣбѫ“ (Архив, 1914, с. 123). Тук ясно се откроява практичната насоченост на труда. Тогавашният говорим гръцки език е по-потребен на българите, защото се използва активно в ежедневието им –  за комуникация, търговия и учебни цели. В средата на XIX век тенденцията част от българите да се гърчеят, предизвиква негодуванието на Найден Геров, който тогава е в Пловдив: „Гръкоманията на пловдивчани по това време е прочута, тя е заклеймена от всички български писатели. Срещу нея Геров е трябвало да отстоява преди всичко“ (Константинов, 1929).

В следващата част от писмото Найден Геров дава още няколко съвета относно глаголните окончания, посочва по-лесен начин да запази азбучния ред в речника. Освен това двамата обсъждат структурата и съдържанието на отделните статии. Функционалността и удобството при използването на речника се осъзнават като важна страна от неговото практическо приложение, която трябва да се обмисли предварително, за да може той да се използва по предназначение. Тук Геров говори от опит, тъй като вече е започнал работа по своя тълковен речник, който е завършен и отпечатан едва след Освобождението. В писмото си той препоръчва на Неофит Рилски да използва като пример „Греческо-Русскiй Словарь Косовина 1843“ (Архив, 1914, с. 123), като добавя, че може да му го предостави при нужда. Геров засвидетелства готовност и желание да посети учителя си в Рилския манастир, но отбелязва, че поради политически причини това би могло да се изтълкува недоброжелателно, затова ще изчака пролетта, когато ще може да отиде само като поклонник: „Нъ, при мое-то звание, дохожданѥ-то ми въ монастырь, сега всрѣлъ зимѫ ще ся истлъкува отъ недоброжелатели злѣ…“ (Архив, 1914, с. 123).

От запазената кореспонденция помежду им не става ясно дали накрая речникът на Неофит Рилски е отпечатан. В някои източници в списъка на съчиненията му фигурира „Словар на българския език, изтълкуван на църковнославянски и гръцки език“, отпечатан в Цариград през1875 г., докато в други изследвания се споменава насрочването му за печат, но поради ред причини остава неиздаден (Българска история, 2013); (Трифонова, 2020). Въпреки всичко писмата дават ценна информация за книжовната дейност на двамата възрожденци – дело, което вдъхновява поколения будни българи след тях.