Няма съвременно дете, което да не е израснало с емблематичните приказки на Ханс Кристиян Андерсен. Безспорно, той е класик в своето направление. Известен е със своя приключенски дух и любов към пътешествията. Едно нещо обаче може да изненада мнозина… Знаехте ли, че самият Андерсен е посещавал България?! Това се случва през далечната 1841 г. по време на неговото европейско пътешествие.

Един от най-известните световни писатели е успял да се докосне до красивата и необятна природа и бита на българските земи. За това ще разкажем сега, но преди това – малко за автора. Ханс Кристиян Андерсен е роден през 1805 г. в малкото градче Оденсе в Дания. Израства в скромно семейство, баща му е обущар, а майка му – перачка. Още от малък заедно с баща си изработва фигурки, рисува и чете. Има силно развито въображение и мечтае. Познаваме го като автор на едни от най-известните приказки за всички времена, преведени на над 150 езика – „Храбрият оловен войник“, „Снежната царица“, „Малката русалка“, „Палечка“, „Малката кибритопродавачка“, „Грозното патенце“ и много други.

И така – неговото европейско пътешествие започва, когато той е на 36 години. Пристига на българска територия на 5 май 1841 г. Тогава България е под османско робство и остава изолирана от останалата част от Европа. Андерсен тръгва от Цариград на борда на кораба „Фердинанд I“ и през Черно море стига до Кюстенджа – голям град на територията на днешна Румъния и част от Добруджа. Оттам се прехвърля на дунавския параход „Арго“. Капитан е далматинецът Марко Доброславич, а екипажът е съставен от италианци. 

Андерсен описва впечатленията си от България в пътеписа ,,Пътуване по Дунав“, част от сборника ,,Базар на поета“. Изследователи определят пътеписите му като смесица от журналистически бележки и поетически книги, описателни и звучни в начина, по който представят реалността.

Ето и какви са първите му впечатления от българските земи:

„Българският бряг обаче се извисяваше неравен и обрасъл с растителност, а почвата изглеждаше благодатна за обработване. Но големи площи стояха напълно пусти. Хиляди хора емигрират от Европа към Америка, а колко по-добър дом биха могли да намерят тук. Тук е плодородна земя, разположена до една от най-големите реки на Европа – пътят към Ориента.“

Първите български градове, с които той се сблъсква са Силистра и Тутракан:

Силистра, Феликс Каниц

„Посрещна ни първият град от българската страна. Бе Тутракан; пред всяка къща имаше малка градинка. Полуголи хлапетии тичаха по брега и викаха към нас: „Урала!“ Тук всичко говореше за мир и спокойствие; безредиците в страната все още не бяха достигнали този бряг. Въпреки това, научихме от турците, които бяхме качили на борда предишната вечер в Силистра, че няколко бегълци прекосили Дунав, за да намерят убежище в Букурещ. Зад хълмовете бушуваха бунтове и смърт.’’

Русе, Феликс Каниц

Параходът продължава своя път. От едната страна се намира румънският град Гюргево, но това което заглежда Андерсен е градът на българския бряг – Русе, известен днес като ,,Малката Виена“. По време на пътуването авторът прави немалко сравнения между българските пейзажи с усещането за родината му Дания, както и с други краища на Европа.

И малките и големите градчета ловят вниманието на младия писател. Минават покрай Свищов, Никопол и други градчета, чиито имена той дори не назовава, а използва метафори и сравнения. Много внушителни думи използва за България в целия пътепис, но най-силно възхищение се усеща в следващия параграф: „Летни облаци ли са това, високо над хоризонта на България? Често съм виждал такива облаци над зелените поля на Дания. Това заснежени планини ли са? Така изглеждат Алпите, погледнати от столицата на Бавария. Но не, това е Балканът! Залязващото слънце позлатява белите заснежени върхове със своите лъчи. Прекрасна планинска земя, величието ти подтиква душата към всеотдайност!“

Свищов, Феликс Каниц

Усещането за бунтовете в Северозападна България се появява за пръв път, когато една вечер на парахода се качва въоръжен мъж. В тъмнината дрънчащият му ятаган предизвиква тревога и съмнение за въстаническо нападение. Новодошлият се оказва татарин, чиято задача е да. Той трябвало да пренесе писма от Видин до Цариград. Изпратените преди него куриери биват заловени между Ниш и София. Самият той не успява да заобиколи въстаническите райони, а спътниците му биват разстреляни. Разбира за пътуващия параход и се надява с негова помощ да се добере до сръбския бряг и оттам да намери друг транспорт.

Никопол, Феликс Каниц

След леко тревожната среща следва последователно преминаване покрай Оряхово, Цибър (днес разделен на Горни и Долни Цибър) и Лом. На парахода се качват няколко французи – търговци на пиявици. Андерсен научава интересни подробности за този вид търговия между България и Франция и също описва в сборника си.

Последната спирка на световноизвестния поет е Видин. Там получава възможността за пръв път да слезе на пристанището и истински да се докосне до българските земи. Но и това не минава безпроблемно… Андерсен описва: Оръдията надничаха от дупките си, а на брега се бе струпала човешка тълпа. Турците стояха по дървените си чардаци и пиеха кафе; дойдоха войници, за да препречат пътя, та никой от нашия кораб да не проникне в града и пренесе заразна треска или чума от подозрителния Константинопол.“

Eкипажът и пътниците преминават процедура по „опушване“ срещу зарази. След това обаче Андерсен получава неочакван подарък – командирът на крепостта Хюсеин паша му дава пакет с пресни немски вестници, като от „Allgemeine Zeitung“ (или в превод на български ,,Всеобщ вестник“) научават за ситуацията с бунтовете в България. Този подарък много се харесва на Андерсен и в пътеписа си го описва като ,,духовна храна – най-вкусното ястие, което Хюсеин можеше да ни изпрати.“

Видин, Феликс Каниц

И така параходът стига до сръбския бряг. За Ханс Кристиян Андерсен приключва ,,Българската епопея“. Преминаването по дунавските води и българските гледки пленяват въображението на автора толкова силно, че го карат да твори, пише и сравнява. Несъмнено оставят траен спомен в съзнанието и подхранват приключенския му дух. Последно за България пише: „Сбогом, българска земя!“ – извикахме ние и се пуснахме към сръбските гори.“

Това посещение и пътепис може да звучат просто като интересен факт, но са далеч по-важни. Самите думи и сведения на автора дават представа на българите, че тогава държавата, макар и поробена, я е имало и е била все така красива и приветлива. Робството не е позволявало на българите да пишат и издават, запазването на историята с архиви е било почти невъзможно. Андерсен дава това знание и ни обогатява, и дори да се е докоснал само до ръба на България, той успява усети душата на страната.