През 2016 г. с мен се свърза изкуствоведа д-р Анжела Данева и доц. Ружа Маринска, които се бяха заели с нелеката задача да издадат монография за първия дипломиран художник на България – Димитър Добрович от Сливен. Започнахме да се ровим, да търсим, но не беше лесно. Оставиха ми насоки, които можеха да ми помогнат в проучванията. Откъде ли трябваше да започна? В една януарска утрин отидох на адреса, където българският художник е живял цели 45 години, а именно на улица „Систина”, 71, където в момента се издига пет звездният хотел „De La Ville”. Спуснах се надолу по Испанските стълби към лодката-фонтан на Бернини и се отправих към Кафе „Греко”. Колко ли хиляди пъти Добрович е слизал и изкачвал тези стълби, толкова пълни с туристи днес и толкова празни тогава… Да, мисля, че трябва да започна от кафенето! Може би ще ви се стори странно, но мисля, че това трябва да е началото на нашата разходка из страниците на историята…

Кафе „Греко”, или „гръцкото” кафене, се нарича така заради първия му собственик, който е бил грък по произход. То съществува още от 1760 година. Това е мястото, където са отсядали всички интелектуалци, минавали и живяли в Рим. Ако можеха стените да говорят, със сигурност щяха да ни разкажат за Вагнер, Лист, Брамс, Дон Жуан, Марк Твен, Андерсен, Маскани, Пучини, Росини, Гогол, Тургенев, Стендал, Гьоте, Байрон, братя Пейкови, Вазов, Славейков и кой ли не още….

В архивите на Кафе „Греко” открих някои интересни описания на негови изследователи, като това на Де Чезаре: „Артистите тогава оформяха една напълно отделна класа, със свой ясен и гениален стил. Нямаше сдружения и клубове. По една почти вековна традиция, те се събираха в Кафе „Греко” на улица „Кондоти”, 86, което се беше превърнало в тяхно феодално владение и пощенски адрес, както и в тяхно затворено поле за оживените им и непрестанни дискусии. Преди това Пескарела пише за кафенето: „Може да се каже, без да преувеличаваме, че до 1870 година Кафе „Греко” е международното сдружение на артистите в Рим”.

Интересното е, че малко от тези артисти са успявали да продават своето изкуство, но това е било нещо нормално за целия полуостров. Френският писател Едмон Де Гонкур пише: „Кафенетата в Италия са обществени места, където не се консумира нищо”, оттам идва и поговорката, типична за бохемите от прочутото заведение: „Вода от чешмата и огън изпод тигана”. „Водата от чешмата” и до днес може да се види в първата заличка на кафенето под телефона с жетони, а огънят изпод тигана, освен да постопли, е служел на артистите и да си запалят пурите или лулите. Освен че от време на време забивали по някой гвоздей по стените, художниците често оставяли и по някоя рисунка. В кафенето имало един сервитьор на име Рафаеле. Той притежавал

един албум, в който събирал „подписи, адреси, поезии, музикални парчета, рисунки и карикатури на много от онези, които са посещавали кафенето. Един от собствениците си спомнял дори една от страниците му, изцяло изписана от Гогол“. В този албум симпатичният на всички Рафаеле събрал акварели и рисунки на най-големите представители на неговото време. За съжаление този албум, както и всички останали до 1845 година са изгубени. Но в този случай ние сме късметлии, че нашият Димитър Добрович идва в Рим в края на 1848 год., така че нещичко се надявам да е оставил и той. От 45-та до първите години на XX век артистите често са оставяли своите адреси в Рим и в далечните страни, откъдето са идвали. Обикновено са отсядали в хотел или в частни квартири, но задължително в зоната около улица „Маргута”, „Рипета”, „Гречи”, „Витория”, „Корсо” и „Бабуино”. После задължително са минавали през улица „Феличе”,

която после е преименувана в улица „Систина”, където е живял Добрович. Там са били и голяма част от ателиетата на много артисти. Де Чезаре уточнява, че Кафе „Греко” се намира точно между ателиетата на артистите и „Школата за голо тяло” (Scuola del Nudo), в която е учил нашият Димитър Добрович. Ето защо съм уверена, че той сигурно е посещавал заведението. Да не забравяме също, че е „гръцкото кафене”, а той идва именно от Гърция…

Всъщност не знаех откъде да започна, дали от Кафе „Греко”, или от гарибалдийските вълнения, в които е участвал и нашият герой. Ако се замисля, възможно е именно в бохемското заведение Добрович да се е запознал с някоя “луда глава” и да го е последвал под знамената на Гарибалди.

Но каква всъщност е политическата обстановка в Италия през 1848 година, когато 32-годишният Димитър пристига във „Вечния” град? На 14 януари същата тази 1848 година избухва въстание в Палермо (Сицилия). Владетелите на Неапол, Тоскана и Пиемонте са принудени да приемат нова конституция. На 18 март, сицилианското въстание е последвано от това в Милано. Във Венеция на 22 март е провъзгласена новата Венецианска република. В резултат на въстанията в много италиански държави са създадени либерални правителства, а през март в продължение на 5 месеца

избухва итало-австрийска война против господството на Хабсбургите в Италия. През февруари 1849 се ражда Римската република, начело с Джузепе Мацини, която обаче е ликвидирана през юли от френски експедиционен корпус. През март обаче избухва втората итало-австрийска война, която завършва с поражение за Италия, и на практика революцията не успява да постигне обединение на страната.

Именно в този контекст Добрович попада в редиците на борещите се за обединението на Италия, което ще настъпи едва през 1861 година. Столица на Италия става Торино, след това – Флоренция и едва през 1871 столица на страната става Рим. Малко преди капитолацията на Римската република, на 4 юли 1849 година Добрович, както и други участници в боевете са удостоени с италианско гражданство.

От Анжела Данева, изследовател на българските художници от италианските художествени академии, научих за акварели на гарибалдийски униформи, които вероятно Добрович е рисувал. В архива на Института за Италианското Възраждане във Викторианския комплекс в Рим открих въпросните акварели с униформи, които са част от Папския архив. Добре, че са били папите да документират всичко! Общият брой на рисунките е 112. Втората половина от албума касае периода от 1848-1849 година, които рисунки предполагам може да са рисувани именно от Добрович. Всички тези акварели са подобни, но от 1848 и 1849 год. стилът явно се променя. Стават по-артистични, личи си школовката на художника/художниците и по размер са малко по-големи от предшестващите ги години. Големи са 210х140 мм, но за съжаление никъде не са отбелязани имената на художниците.

Тук е моментът да спомена в каква насока продължиха проучванията. В архива на Академията „Сан Лука” в Рим, и по-точно в годишниците за 1849 година, открих най-после името на Добрович. Въпреки че редовете бяха само два, радостта ми беше голяма. Датата е 18 април 1849 година: “Запитване за прием на младия Деметрио Домриадис (от Атина) в “Scuola dеl Nudo” (Школа за голо тяло). Отговор: Приет от проф. Силвани (Silvagni)“.

Но какво знаем за “Scuola dеl Nudo” (Школа за голо тяло)? Първо, това е мястото за ежедневни упражнения на живо за формиране на новите артисти. Създадена от Папа Грегорий XVI през 1754 година, школата е под управлението на Академията „Сан Лука”. Първоначално базата на младите художници е в Капитолия. От 1804 година обаче седалищата се сменят неколкократно до момента, в който започва строежът на специална за целта сграда. С обявяването на Рим за столица през 1871 година, седалището е изместено в Палацо „Карпеня”. Естествено критиките към папата не закъсняват поради критичния финансов момент и обтегнатите отношения между държавата и Църквата. 1845 година на улица „Рипета” е открит официално Институтът за изящни изкуства, дело на архитекта Пиетро Кампорезе Младши (Рим, 1792-1873).

Но да се завърнем отново в кафене „Греко”, където започва да се събира една особена група от артисти, а именно тази на художниците-фотографи. Първите опити за перфекциониране на литографията в началото на XIX век ще доведат и до първата снимка, запазила се до наши дни, дело на френския изобретател Жозеф Нисефор Ниепс и заснета през 1826 г. Естествено предисторията е много по-дълга. Опити за „фотографиране” са правени още по времето на Аристотел и Евклид през V-IV в.пр.Хр. и минавайки през вековете чак до Леонардо, който говори за „камера оскура”, намират пълна реализация през XIX век.

Те поставят началото на известната школа на “Художниците-фотографи”, която днес се нарича „Римска фотографска школа”, известна още като “Клуб Кафе Греко” от мястото на техните срещи. Техният фотографски език е продиктуван от художествената им подготовка, вдъхновен от античната изобразителна школа, характеризираща Рим, която от векове е привличала и заразявала художници и графици от цяла Европа. Във връзка с фотографията тук е важно да споменем за една техника, която Добрович сам нарича „елеофотография” и която определя като негово откритие. Това е метод, който той прилага при изработването на копия на големите майстори, чрез които си е изкарвал прехраната. Тези копия са били с големи размери и подобно на днешните репродукции върху платна Димитър Добрович по някакъв начин е успявал да наложи образите, използвайки светлината и отражението на изображенията. Направих проверки в Централния институт за графика (Istituto Centrale per la Grafica) за Добрович и неговата „елеофотография”, но за съжаление не открихме нищо. Опитите ми да открия някаква негова следа ме карат да разсъждавам и върху характера на Добрович. Мисля, че е бил много тих човек, разбиращ своето собствено място в общата картина на световната живопис. Като копист е съзнавал величието на големите майстори и с голямо преклонение и уважение е черпил опит от техния гений. Съвсем трезво е наблюдавал, изучавал и следвал оставеното от големите италиански художници, които са творили и оставили едно такова огромно наследство, което и до днес Рим съхранява.

Вероятно е бил и доста срамежлив, имайки предвид, че никога не се е женил. Предполагам, че скромният му характер е бил и причината да говори и пише малко за себе си. При проучванията ми в „Ателието за мозайка” във Ватикана разбрах, че целият архив, който е бил съхраняван там, е изместен в архива на „Фабрика Сан Пиетро”. Отправих писмено запитване с надеждата скоро да получим някаква информация. Вероятно предстои да открием и разлистим още страници от нашата българска история из архивите на Вечния град.

Автор: Венета Ненкова