С любопитство прочетох преди време няколко реда от писмо на папа Инокентий III до цар Калоян, разменени около 1199–1200 година. Неволно ги съпоставих с езика на днешните ни политици в парламентарните им препирни. Колко различно може да се изрази несъгласие — твърдо, но с достойнство и в пределите на благоприличието.

„До любимия в Христа наш син Калоян, светлия цар на българите

Тъй като според свидетелството на апостол Иаков Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат (Иак. 4:6), ти бе длъжен да припишеш предоставената ти от Господа победа не на своята храброст, но по-скоро да я отдадеш на греховете на тези, които заслужено паднаха, тъй като се надяваха на лъка си и вярваха да се спасят с меча си. Ти обаче, като приписваш на себе си изтръгнатата от неприятелите победа [103], не си отдал, както беше длъжен, слава на Бога, в чиито ръце са сърцата на царете (По Притч. 21.1). Което може да се прецени доста ясно по това, че когато се погрижихме да изпратим при теб наш пратеник, за да сключиш с намиращите се в Константинопол латинци мир или примирие, ти не само не пожела да направиш това, но дори прие и отпусна самия пратеник с по-малко почести, отколкото подобава на царското достойнство. Ти беше длъжен да го приемеш благосклонно и да се отнесеш към него с почит от уважение към апостолическия престол, имайки предвид, че той е пратен да благовести мир и да проповядва спасение (По Ефес. 2:17). И тъй, макар да си се възгордял в себе си поради споменатата победа повече, отколкото трябва, все пак, понеже те обичаме като прелюбим в Христа син с искрена в Господ обич, желаейки ти спасение и мир, ние приехме благосклонно любимия син, твоя пратеник, и писмото, което ни изпрати по него [104], и внимателно взехме предвид това, което ни пишеш в него. Разбира се, след като разбрахме, че ти вече отдавна си се стремил да изпратиш пратеници до нас лично, но те не са имали достъп, тъй като не са се осмелявали да минат през Унгария нито през Дирахиум поради господстващите там венецианци, ние с наше писмо поръчахме на любимия в Христа син…, светлия унгарски крал [105], да позволи да преминат свободно и безопасно през неговата земя твоите пратеници, които си решил да изпратиш до апостолическия престол. Същото това поръчахме и на любимия син, благородния мъж…, дожа на венецианците [106], а именно да нареди същите да получат безопасно преминаване през Дирахиум. А за това, дето уверяваш, че твърдо постоянстваш в предаността си към апостолическия престол и ако бъде необходимо, си щял да изложиш главата си за него, ние препоръчваме царското [ти] височество на Господа и въздаваме благодарност на дарителя на всички блага (По 2 Кор. 9:8), който милосърдно ти е внушил това намерение. И тъй ние напомняме на твоя царска сияйност и те поощряваме в Господа, като ти поръчваме с апостолическо писмо да сключиш и спазваш мир и примирие с прелюбимия ни в Христа наш син Х[енрих], славния константинополски император [107], и с другите пребиваващи в империята Романия латинци. Ние обаче, когато видим, че е полезно, ще се постараем да се погрижим да изпратиме при тебе наш пратеник, според както ни беше внушено свише.

Дадено в Латеран, 25 май, десета година”